Лола Амария, родена в Джакарта на 30 юли 1977 г., започва кариерата си като актриса, като работи с водещи индонезийски режисьори и в различни азиатски копродукции. Първият ѝ пълнометражен филм, BETINA (2006), печели наградата NETPAC на Азиатския филмов фестивал Jogja-NETPAC. Вторият ѝ игрален филм, SUNDAY MORNING IN VICTORIA PARK (2009), е номиниран за най-добър филм от Югоизточна Азия на Международния филмов фестивал Cinemanila 2010, печели наградата Silver Hanoman на Азиатския филмов фестивал Jogja-NETPAC и получава девет номинации и награда за най-добър монтаж на Festival Film Indonesia, индонезийския еквивалент на Оскарите. Лола също така режисира и продуцира филма "Омнибус" SANUBARI JAKARTA (2012 г.), който е номиниран за наградата "Мая". Продължава да продуцира и режисира широко признати филми в цялата страна, сред които този за политиката на властта и секса в СТРАНАТА БЕЗ УШИ (2014), за високата майчина смъртност на източния остров на Индонезия в ИНЕРИ (2014), история за уврежданията в ДЖИНГА (2016), красотата на архипелага Комодо, изтъкната в LABUAN HATI (2017), историята за петте предписания на Панкасила в LIMA (2018), а последният ѝ филм разказва за индонезийската жена-паяк Ариес Сузанти и нейната кариера на катерач във филма 6.9 СЕКУНДИ (2019). EKSIL (2022) е първият ѝ документален филм като режисьор.
Филмът й е в чест на стотиците индонезийски студенти, избягали от Съветския съюз и Китай, които ги принуждават да живеят в изгнание в европейски страни без статут. Въпреки че преди няколко десетилетия те са се движили между Нидерландия, Чешката република, Швеция, Германия и Индонезия, Лола Амария им дава глас, за да могат да си припомнят събитията, променили съдбата им, и да се опитат да намерят начин да се почувстват у дома.
Това е житейска история, изградена върху травма, правото да се претендира за национална идентичност и стремежа да се определи домът чрез набор от сърцераздирателни спомени, запазени от група отхвърлени интелектуалци.
Лола Амария обяснява: "За мен училището някога беше институция, която успяваше да предаде страха на всяко поколение, което седеше в класните стаи. Аз бях една от тях, "сляпа" и "с увреждания". Спомням си, че веднъж годишно в началното училище всеки ученик трябваше да гледа филма "Pengkhianatan G30S PKI" - пропаганден филм за това колко лоша е Индонезийската комунистическа партия, защото се е разбунтувала срещу правителството и е трябвало да бъде изтрита от корен. Всички индонезийски ученици по онова време изпитали една и съща психологическа "атака": масов страх поради насилието, показано на екрана. Исках да се преборя с тези чувства, като открия истината. Едно от интересните ми открития беше животът на политическите изгнаници в чужбина, които не искаха да признаят новото правителство на Соехарто. По стечение на обстоятелствата през 2013 г. имах възможност да се запозная с един от тях, който ме насърчи да изследвам в продължение на две години. Въоръжен с резултатите от това изследване, реших да стартирам филмовия проект EKSIL през 2015 г. Много факти отвориха очите и съзнанието ми. Чрез този документален филм искам да споделя с обществеността, включително и с моето поколение, как да се борим с това наследство на страха, като споделям това, което открих по време на моето изследване и процеса на създаване на този филм. Редки архивни кадри, анимирани реконструкции и разкази от първа ръка на изгнаници имат за цел да илюстрират паметника на насилието, предизвикал страхове, предавани от поколение на поколение. През годините на заснемане на филма главните герои бавно остаряха и починаха, превръщайки този филм в последен опит техните гласове да запълнят липсващата част от една мрачна история, значима за хода на националната литература."
Дати и разписания
На 13 септември 2024г. В 14 септември 2024г.
Резервации
07 67 22 45 66
Повече информация
Среща в 20:00 ч.
